Даже не успях да разбера как се казва. Подвикна ми, докато надничах под един стар, изоставен мост, който ми се струваше още по-красив, вероятно защото имаше силна мъгла. От време на време даже ми се струваше, че просто един голям облак е паднал над цялото село и не е успял да се върне на небето, защото е толкова гъст, че просто се е захванал за клоните на дърветата. А аз обожавам мъгла и дъжд – като че ли ме правят по-добър.
Та започнахме ние да си говорим с непознатия за всякакви неща – по-точно той говореше в повечето време. Разказа ми, че служил някъде около Киев. Разказа ми за това, че децата му живеят в столицата и че вече не идват така често при него. Разказа ми и за това колко са различни хората в столицата и в селата и малките градове на България. Между другото в това се убедих лично! Но трябва да си призная – не разбирах много-много разваления му руски език – говореше доста тихо – трябваше да отида по-напред, за да го чувам. Тихо и плавно, почти незабележимо се приближих, за да не отстъпи дори крачка назад – в мазолестите си ръце държеше бодлива тел, служеща за ограда и от леко вълнение постоянно я мачкаше – не исках да изпусна този момент. Сбогувахме се с него така неочаквано, както се и срещнахме.

Bookmark It